Със сигурност поне няколко пъти ви се е случвало да срещнете на улицата съученик, състудент или бивш колега от също толкова бивша работа, да се поразговорите за старите неща и развълнувани от неочакваната и в повечето случаи приятна среща, накрая да си обещаете, че скоро ще се видите да пиете кафе. Хайде да позная от първия път – в 90, че даже и повече процента от случаите това кафе и това виждане просто не се случват. Казвам го от личен опит, а и от доста задълбочени наблюдения в подобни ситуации с близки и не толкова близки хора. Със сигурност се питате каква е причината за тези обещани и нереализирали се виждания между хора, с които очевидно някога сте били близки. И аз съм си задавал този въпрос доста пъти, затова може да се каже, че съм подготвен с отговора. Без претенции да съвпада напълно с вашия или пък да е изчерпателен. Но пък гледна точка.
Ами истината е, че хората, на които сме държали в ученическите, студентските или пък служебните отношения, с които сме имали смислени и дълбоки разговори, тези, които определяме като важните срещи в живота си, ние не срещаме случайно веднъж на няколко години. Защото не сме се разделяли с тях – те са до нас.
Другите, тези, за които става дума днес – да, няколкоминутен разговор, приятни припомняния, плъзгане по повърхността на думите. Но даже и краткото време и за общо взето незадълбочения диалог се усеща дистанцията – не само във времето, но и в манталитета, – ценностните ни различия като резултат от различно стеклия се живот.
Е, при това положение сещате ли се за нещо, което да ни подтикне да отделим от личното си време за едно кафе или една вечеря, в която ще плъзгаме разговора по периферията. Едва ли! И обикновено още в момента, когато си обещаваме онова дежурно кафе, всички знаем, че то никога няма да се случи. 🙂