За по-малко от година Паметникът на Съветската армия за втори път осъмна боядисан. Този път в розово. И с послание към чешкия народ – извинение за участието ни във военната интервенция в страната през 1968 г. И за втори път беше измит. Може ли обаче водата и почистващият препарат да заличат очевидно неадекватното ни отношение към едни места, които пазят нечия памет – без значение чия.
Както и първия път, продължавам да твърдя, че има нещо ненормално, комплексарско и сбъркано в това да заявяваме позиция или несъгласие с нещо, като рисуваме по монументите. Даже сега ситуацията още по-абсурдна, защото се извиняваме за нещо, за което вече сме се извинили, и още по-важно – за което няма как да сме виновни.
Но хайде, да приемем, че като наследници на едни хора, които в рамките на действащия тогава Варшавски договор първи подкрепят решението на Русия за военна инвазия в братската страна и по случай годишнината от събитието е редно да засвидетелстваме по някакъв начин отношение, да осъдим това, в което е била въвлечена страната ни, да дадем оценка. Трябва ли обаче това разкаяние да минава през оскверняването на паметта на едни хора, умишлено не казвам войници, които дали заради имперски амбиции, или заради нещо друго, но все пак са оставили костите и кръвта си по нашите земи.
Как бихме се почувствали, ако някой, примерно в Македония, реши да боядиса войнишките ни паметници в цвят по желание, защото смята българската държава виновна за нещо или още по-вероятно не е харесал тезата на някой български историк?
Въпросът е риторичен. И да – носи оценка за розовия пърформанс. И тя е отрицателна. Защото, когато зачиташ паметта на едни хора, осквернявайки тази на други, положението не е розово, а бозаво.