Курс по английски е просто скъп филър за провинциалния комплекс. 19:45 часа. Офис в стъклена сграда до Орлов мост. Вътре мирише на прегоряло еспресо и дезинфектант, който се опитва да прикрие умората на хората. В една от стаите група на средна възраст се мъчи с Present Perfect Continuous, сякаш от това зависи оцеляването им в глобалната икономика. Всички са облечени в smart casual – точно толкова, колкото да не изглеждат като туристи, но и достатъчно скромно, за да не се мислят за претенциозни.
Когато ремонтираш стара къща, първо оправяш покрива и прозорците. Не започваш с италиански мрамор в банята, докато основите се рушат. Но в света на личното развитие правим точно обратното. Купуваме „мрамор“. Купуваме английски като последна повърхностна украса, за да прикрием факта, че структурно сме си същите. Логиката е проста и болезнена – езикът тук не е инструмент за комуникация, а стока за купуване на идентичност. Плащаш триста лева на седмица на преподавател, който те кара да преговаряш за budget allocation в ролева игра, и не инвестираш в граматика. Купуваш усещането, че си част от „глобалното село“. Това е чиста илюзия за космополитизъм, продавана с думи като sustainability, deadline и feedback. Те са нашите нови тапети. Не спират течовете в реалността – нито заплатите, нито инфраструктурата – но правят фасадата на егото ни по-модерна.
Спомням си един мъж от последната група, когото всички наричаха Викто. На около 45, с тежка челюст и поглед на човек, видял твърде много софийски задръствания. Той беше в Intermediate от три години. В LinkedIn профила му „English: Fluent“ светеше като нов автолот, но в реалността казваше само „Hello, how are състоянието?“ и „Thank you, much appreciated“. Викто не учеше езика, за да чете Шекспир. Той градеше защитен слой. Когато използваш английски термини в български изречения, се дистанцираш от локалния контекст. Превръщаш се в „професионалист“, а не просто в „човек, който работи в една фирма в Младост“. Това е психологическият механизъм на бягството – ако говоря езика на „другия свят“, значи не съм затворен в този.
Бизнес моделът на езиковите школи е изграден върху тази нужда от декорация. Те не продават умение, а „преходно състояние“. Знаят, че ако те научат бързо, ще спреш да плащаш. Затова курсът винаги е „следващо ниво“, „следващо ниво на прогрес“, „следващо ниво на увереност“. Продават прогреса като безкраен процес, по-важен от самата цел. Защото целта – да говориш свободно – би означавала край на транзакцията.
Всичко това е опит да се запълни празнотата между това, което сме, и това, което искаме да изглеждаме. Мислим, че с малко native-like произношение ще станем по-авторитетни, по-светски, по-свободни. Но истината е, че езикът е просто още една обвивка. Можеш да имаш най-добрия английски в София, но ако не промениш логиката, по която функционираш, ще си просто човек, който може да обясни на перфектен английски защо е зациклил в същия кръг.
В 21:00 светлините в офиса угасват. Викто излиза, оправя си яката и се качва в колата си. Утре ще каже на колегите си, че „работи върху комуникационните си умения“. И ще е прав, в някакъв абсурден, повърхностен смисъл.