Всяка сутрин, когато стъпвам на улицата, съм заобиколен от хора, които уж търсят нещо. Някои – работа, други – отстъпки, трети – смисъл. Но все по-често усещам, че истинският обект на търсене е нещо друго – потвърждение. Потвърждение, че сме прави, че сме важни, че не грешим.

Вижте ги – насядали по кафенетата с лаптопи, вперили поглед в дисплеите, сякаш оттам ще се излее истината. В ръцете си държат устройства, които знаят повече за тях, отколкото те самите. И въпреки това, продължават да търсят, да четат, да скролват. Всяка новина е повод за радост или възмущение, всяко мнение – възможност да се изкажеш, да се заявиш. А всъщност, колко от тях наистина слушат? Колко от тях наистина се опитват да разберат?

В парка пък възрастни хора играят шах. Движенията им са бавни, премислени. Няма излишни думи, няма празни приказки. Само концентрирано мислене и тих разговор между двама души, които наистина се вслушват един в друг. Там няма нужда да се доказваш. Там няма нужда да бъдеш харесван. Там има игра. И в тази игра, залогът е нещо много по-ценно от виртуално одобрение – собственото достойнство.

Докато се връщам у дома, си мисля, че може би истината не е това, което търсим, а това, което сме готови да приемем. Може би не става дума за откриване, а за отказ. Отказ от нуждата да бъдем прави на всяка цена. Отказ от нуждата да бъдем забелязани. Отказ от нуждата да бъдем обичани от всички. Защото истината, колкото и да е странно, често е самотна.