Влизам в магазина за техника в петък следобед и все едно влизам в лаборатория по невропсихология. Напрежението в хората се усеща във въздуха, смесено с миризмата на пластмаса и озон. На касата се е образувала опашка от хора, които се превръщат в сенки на самите себе си. Енергията е ниска, а очакванията – големи.

Пред мен стои един мъж, сигурно на около четиридесет, облечен прилично, но леко измачкан. В ръцете си държи два таблета и ги разглежда с поглед, който може да разцепи атом. Не просто гледа екраните, той извършва пълна проверка – пиксели, спецификации, цена. В малък бележник нервно записва неща, които изглеждат като шпионски кодове. Пресмята капацитет на батерията, време за зареждане, разлика в цената. Всичко е изчислено, всичко е претеглено. Освен едно – колко струва това колебание.

До него, в същия момент, се нарежда друг – по-млад, по-уверен. Той не анализира, той просто избира. Грабва един от по-евтините модели, който е в промоция, и без да мигне, се насочва към касата. Сделката е направена за секунди.

Хората често ме питат в блога дали е по-добре да се вземе бързо решение или да се чака „подходящият момент“. Честно казано, такъв момент няма. Колкото повече чакаш, толкова по-скъпо излиза. Не става дума само за пари. Когато се бавим, не просто не печелим – плащаме цената на пропуснатия шанс. В реалността, която виждам от опашката, бездействието е най-скрития данък. То е разликата между придобитото и онова, което е изчезнало в момента, в който някой друг е взел решение вместо теб.

Страхът от грешка е най-големият капан. Този мъж искаше „перфектното“ устройство, но в опита си да избегне малката загуба от грешен избор, направи най-голямата – изпусна възможността да притежава нещо на добра цена. И си тръгна не само без таблет, но и с чувството за пропуснато, което тежи повече от всяка стотинка. В ежедневието, ако не си активен участник, ставаш просто наблюдател на чуждите успехи.

Затова, следващия път, когато се колебаеш, си спомни за този мъж. Понякога най-скъпото не е цената, а самото колебание.