Днес, докато пиех сутрешното си кафе, си мислех за екраните. Онези светещи правоъгълници, които вече са се слели с дланите ни като израстъци. Всеки седи с по един, дори на пейките в парка, сякаш светът им е толкова интересен, че им пречи да видят бухала в близкото дърво.
Истината е, че повечето от нас не гледат нищо особено. Скролваме безцелно, като прахосмукачки за внимание. Харесваме, споделяме, коментираме — без да разсъждаваме. Само за да се чувстваме част от нещо, от тази безкрайна илюзия за общност.
Ако някой ми беше казал преди години, че ще плащам, за да гледам реклами, щях да го изпратя на психиатър. А сега? Сега се абонирам за платформи, които ме заливат с реклами. Всеки иска парче от вниманието ми. Всеки иска да ми продаде нещо — от енергийни напитки до „подобряване на личността“.
И най-лошото? Че е лесно. Толкова е лесно да се затвориш в този балон. Да не говориш с хората около себе си. Да не чуваш историите им. Да не споделяш нищо истинско. В крайна сметка оставаш сам, заобиколен от светлини.
Аз се опитвам да се измъквам от това. Не винаги успявам. Но всеки ден си казвам: „Йосиф, остави телефона, огледай се, виж хората, които минават.“ Защото животът не е в екрана. Животът е в онова, което пропускаш, докато гледаш в него.