Снимам си вечерята и тишината наоколо. Момичето на съседната маса ме засича и ме пита защо. Отговарям ѝ, че искам да уловя светлината, която пада върху вилицата. Тя ме гледа като извънземен и признава, че при нея е обратното – търси ъгъл, от който чинията да изглежда по-впечатляваща за сторито. В този момент телефонът ѝ светва като малък прожектор и ми прави впечатление, че в ресторанта няма вече посетители, а само оператори на собствената си реалност.

Гледам ги как пренареждат прибори, търсят светлина, изрязват салфетки и коригират цветове. Вместо да ядат, те обработват сцената. Миризмата на прясно месо се губи в екрани, а звукът от приборите се дави в цъкането на затвора. Храната не се усеща, а се документира. Докато едно момче на друга маса прекарва пет минути в подреждане на вилици и ножове, за да изглежда чинията „по-богата“, вече се чудя дали скоро няма да започнем да живеем не в реалност, а в чернови на сторита.

Замислих се, че сме се превърнали в малки монтажни бюра. Събираме суров материал от живота – кафе, усмивки, залези – и после го обработваме. Подправяме, режем, лепим, докато не получим продукт, който е „достоен“ за показване. Това не е споделяне, а производство. Преживяването е само първият, груб запис. Важна е постпродукцията – филтрите, ефектите, хаштаговете. Истинският живот, усещането за момента, остава някъде на заден план.

Едно време снимахме, за да запазим спомен. Сега снимаме, за да създадем илюзия. Докато мъжът до мен най-сетне докосва вилицата си, месото вече е студено. Той изглежда уморен, сякаш е изкарал тежка смяна в студио. И в този момент осъзнавам, че не ни остават повече спомени, а само монтажи. Създаваме дигитални музеи, пълни с експонати, които никога не сме докоснали. Екраните са станали нашите свидетели, но те виждат само фасадата, никога дълбочината.

В този момент батерията на телефона ми започва да издава критичен сигнал и за пръв път отдавна не я включвам. Оставям вечерята си на мира и просто ям. Вкусът е по-истински без филтър.“