Започвам с уговорката, че даже и да ви се стори, че следващите редове са политически, това съвсем не е така. Чисто човешки са – просто отличието на нормалните хорски реакции е най-ярко в съпоставката им с политическите нрави, та затова ще стане дума и за тях. Тия дни имам чувството, че живея в една шизофренна действителност, в два паралелни свята, единият от които или не знае, че другият съществува, или се прави, че не вижда. По-вероятно е второто, а защо – може да се досетите и сами. Единият свят иска да изгони другия, защото го уличи в неморалност и корпоративни зависимости и по тая причина около 40 дни прави пърформанси, надува вувузели и свирки по площадите, пие кафе, дава културни знаци, а накрая и кръв проля, за да даде съвсем категоричен сигнал на провинилия се да си ходи. Другите, в никаква връзка с горното, пък кроят амбициозни планове за поне година напред – в повечето случаи как да похарчат едни пари, които не са изработени и които после ще трябва да връщаме. Вие, не те. И понеже казах, че ще говоря за нормални човешки неща и реакции, а не за политика. Искам да ви попитам: Вие имате ли поне един познат, на когото някой някъде не просто му намеква, че е нежелан, а 40 дни му крещи в лицето да си ходи, но въпреки това той всеки ден се появява с нови планове и идеи за съвместно бъдеще. Аз нямам. На това турците му казват гьонсурат, а българите: Те не го пускат в селото, а той пита за къщата на попа.
Калин Йосифов