Колкото повече наближава лятото, толкова повече си мисля за планината. В главата ми започват да се оформят маршрути, чертая преходи и отбелязвам върхове, които бих искал да изскача това лято. И естествено ми се иска да отида на някое ново място, което да е различно и не толкова комерсиално като Черни връх, Мусала или Вихрен.
Поради една или друга причина обаче, колкото повече мисля, толкова повече ми се набива в главата споменът за един поход отпреди няколко години. В него участвахме аз и 5-ма приятели, но ключовата роля се падна на един натурален шоколад Nestle. Без него или щях да остана да си лежа някъде по баирите, или щеше да се наложи да ме носят. Историята е много поучителна, затова ще ви я разкажа от самото начало.
За първи път отивах на по-дълъг поход в Стара планина. Предстояха ми 3 дни безспирно ходене, но се чувствах сравнително подготвен. Пътувахме с две коли, а събитията се развиха по следния начин.
Ден 1 – Някъде по обяд оставихме колите малко след Калофер в област Паниците. Оттам нарамихме раниците и тръгнахме към хижа Рай в централен балкан Джендема. Носихме палатки, спални чували, шалтета и доста храна. В късния следобед пристигнахме в хижата, настанихме се и дори се качихме до подножието на водопада Райското пръскало. Застанах под него, а водните пръски ме обливаха, падайки от 120 м височина. Уникално усещане! Вечерта хапнахме, запалихме огън и скоро след това се отдадохме на съня.
Ден 2 – Станахме към 7-7,30 ч. сутринта, хапнахме и прибрахме всичкия багаж. Отново нарамихме раниците и тръгнахме в посока вр. Ботев. Водачът на компанията ни обаче избра някакъв по-заобиколен маршрут, който тръгва към хижа Левски. Денивелацията почти не се усещаше, но за сметка на това вървяхме около 5-6 часа, докато стигнем заслон Ботев. Намира се откъм северната страна на върха. Докато стигнем, се бяхме поизморили, пък и помня, че слънцето напичаше доста здраво.
Към 14 ч. свалихме раниците от гърбовете си, отделихме време за почивка и хапване и тогава някой попита: Кой иска да използваме остатъка от деня, за да отидем до Големия Купен?
Не знаех какъв е този връх, но се съгласих. Реших, че ако не тогава, кой знае кога иначе бих се качил там. Колкото и да бях изморен, щях да намеря сили. И така, взехме си малко хранителни запаси, оставихме големия багаж и с още 3-ма от компанията поехме към Купена. Маршрутът до там беше много разнообразен. Хареса ми колко различна е Стара планина от северната и от южната си страна. Отне ни около 3 часа, като въобще не спирахме за почивки. Обаче си струваше! Гледката беше невероятна, а самият връх доста по-впечатляващ от Ботев. Имаше дори няколко метра метални въжета, по които да се набереш. Не стояхме обаче много време там, защото времето беше напреднало, а ни предстоеше целият път на обратно към заслон Ботев. От този етап на прехода ни помня най-вече умората и една конкретна случка. Слънцето залязваше, а краката ми трепереха от умора и вече отказваха да се движат. Нямах никаква останала енергия, нямах сили дори да хапна нещо. Знаех, че спра ли за почивка, след това няма да мога да се изправя. И тогава един приятел извади от раницата си цял шоколад Нестле, помня го като на картинка. Беше натурален, 100 гр. Разделихме го по равно и честно ви казвам, че подобен прилив на енергия и до сега не съм изпитвал. Крачката ми изведнъж се забърза. Сякаш ми инжектираха адреналин венозно!
Успяхме да се върнем до заслон Ботев някъде след 9 вечерта. Вече беше тъмно и беше излязъл доста неприятен вятър. Двамата приятели, които бяха останали, бяха разпънали палатките и притеснено се оглеждаха за нас. Видимо им олекна, когато най-накрая дружината ни се събра.
Ден 3 – Позволихме си да починем малко повече в сравнение с предния ден и чак към 10 ч. отново нарамихме раниците и тръгнахме към самия вр. Ботев. Станцията горе стигнахме след около 40 мин. Помотахме се и скоро след това предприехме пътя надолу. До х.Рай слязохме по известната Тарзанова пътека, а след нея ни предстоеше целия път до Паниците.
Преживяването беше епично, но след тази случка се убедих колко е важно винаги да носиш черен шоколад със себе си в планината. Той се превърна във вечния ми №1, когато си стягам багажа за нов преход.