Не знам дали ви е направило впечатление, но повечето от хората са доста разпилени – захващат една работа, после я зарязват и подхващат нещо ново и така в края на деня или на седмицата нямат нито едно нещо, което да е доведено до пълен край. Аз обичам така – ако имам пет задачи за деня, да си ги подредя в един списък приоритетно и ред по ред да започна да ги отмятам. Разбира се, че ако на някоя от точките ситуацията стане проблемна и се запъне, ако изисква дълго изчакване, подхващам следващата, но пр
и първа възможност пак се връщам. За мен пълноценен е денят, в чийто край на всяко номерче на задача има кръгче и кръстче – знак, че с този проблем е приключено. И още нещо – задължително условие, за да се случат толкова стройно нещата, е човек предварително да си е обмислил точките, да се е подготвил, да е предвидил възможни проблеми и начини за разрешаването.
Така преди няколко седмици във фирмата, в която работя, закупихме нов софтуер. Имаме всичко на всичко три компютъра и се разбрахме със специалиста, който от години ни обслужва, да дойде в неработен ден и да свърши работата, за да не спъваме процеса в делничен. Уговорихме се преди две седмици за ден, час и т. н. Организирах предварителната подготовка според неговите указания – да махнем файловете от диск С, ако имаме нещо на работния плот, което не е пряк път, да го приберем и т. н. Дойде заветната събота. Почнахме – свърши работата по единия компютър и го потърси някакъв негов приятел с развалена кафе машина, заряза ме да го чакам. След час се върна, явно му се бяха отворили и други ангажименти и изведнъж реши, че не е много хубаво тая работа с преинсталацията да се случва изведнъж на трите компютъра. Да сме я правили през ден, да не увисваме съвсем, ако имало някакъв проблем. Проблем, разбира се, нямаше. Попитах го с какво се е променила ситуацията отпреди две седмици, когато се уговаряхме, че тогава не постави нещата по този начин.
То е ясно, че му се отвори друга работа. Само че така, притичвайки от едно място на друго като тъкачка многомашинничка, се случва точно това, за което говорих в началото. В стремежа си да направим всичко и да угодим на всекиго, обикновено не правим нищо и никой не е доволен. За изгубеното време – в случая моето – няма да отварям дума. То е тема на друг разговор.