За бежанската криза се пише буквално всяка минута – по медии, социални мрежи и форуми – и всеки дава мнение. ЗА, ПРОТИВ, ВЪЗДЪРЖАЛИ СЕ. Аз съм по-скоро от третата група и бързам да ви кажа защо. Не защото страдам от емоционална и състрадателна недостатъчност, не защото смятам, че личното ни благоденствие и статукво не бива да бъдат нарушавани даже и заради оцеляването на хиляди хора в тежка нужда. А защото мисля, че ние наистина не можем да предложим на тези хора нормални условия дори и за окаяното състояние, в които се намират в момента. Те не се чувстват добре у нас и признават съвсем открито, че при първа възможност биха си стегнали багажа и биха взели посока към някоя по-надеждна откъм стандарт и възможности за препитание държава. И как не – виждали ли сте мизерията, в която са принудени да живеят в така наречените общежития от открит и закрит тип. Бивши училища или изоставени военни поделения, без каквито и да е условия за елементарна хигиена, без лично пространство – десетки семейства, натикани в класните стаи или халета, спящи по земята.
Беше въпрос на време да пламне някаква епидемия и тя се случи. В един от центровете се вихри хепатит А – по-малко опасният от двата вида, известен като болестта на мръсните ръце. По-малко опасният, но също като първия с трайни последици за здравето, бавно възстановяване и не на последно място – опасност от бързо разнасяне на заразата.
Е, няма как да се запитам: това, което предлагаме на тези хора, наистина ли е помощ, или отбиване на номера? Вежди ли им рисуваме, или очи им избождаме!?
Въпросът е към Европата…