Всяка сутрин, когато стъпвам на улицата, съм заобиколен от хора, които уж търсят нещо. Някои – работа, други – отстъпки, трети – смисъл. Но все по-често усещам, че истинският обект на търсене е нещо друго – потвърждение. Потвърждение, че сме прави, че сме важни, че не грешим.
Вижте ги – насядали по кафенетата с лаптопи, вперили поглед в дисплеите, сякаш оттам ще се излее истината. В ръцете си държат устройства, които знаят повече за тях, отколкото те самите. И въпреки това, продължават да търсят, да четат, да скролват. Всяка новина е повод за радост или възмущение, всяко мнение – възможност да се изкажеш, да се заявиш. А всъщност, колко от тях наистина слушат? Колко от тях наистина се опитват да разберат?
Обикалям площада и гледам паметника Альоша. Той мълчи. Стои си там, безизразен, без да търси лайкове, без да се нуждае от чуждо одобрение. И точно в тази негова безмълвност има повече истина, отколкото във всички публикации във Facebook, взети заедно. Защото истината рядко крещи. Тя не се нуждае от внимание. Тя просто е.
На Бунарджика пък възрастни хора играят шах. Движенията им са бавни, премислени. Няма излишни думи, няма празни приказки. Само концентрирано мислене и тих разговор между двама души, които наистина се вслушват един в друг. Там няма нужда да се доказваш. Там няма нужда да бъдеш харесван. Там има игра. И в тази игра, залогът е нещо много по-ценно от виртуално одобрение – собственото достойнство.
Докато се връщам у дома, си мисля, че може би истината не е това, което търсим, а това, което сме готови да приемем. Може би не става дума за откриване, а за отказ. Отказ от нуждата да бъдем прави на всяка цена. Отказ от нуждата да бъдем забелязани. Отказ от нуждата да бъдем обичани от всички. Защото истината, колкото и да е странно, често е самотна.