Миналата седмица се наложи да оправям едни имотни сделки със земи и понеже срещнах трудности с попълването на част от документите, се обадих на позната, която работи във фирма, занимаваща се основно с комасация на земеделски земи, и е в час с тия неща. Офисът е в една изключително модерна и луксозна сграда, в абсолютния център на града, всичко остъклено, прекрасна гледка и както се оказа, доста висок наем – логично, луксът струва. Вечерта, както си е редно, я поканих да пием по едно питие и се поразговорихме. Изказах възхищение от условията на труд, които са им създали работодателите, но тя ме контрира: ако и заплатите бяха нормални! Оказа се, че по-голяма част от хората във фирмата работели за обидно малко пари, наистина обидно. И понеже тя е технически секретар и през нея минават всички плащания на офиса, знае, че наемът на помещението бил почти 2000 лева. Разход, който определено не бил по силите им и не съответствал на обема работа, който имат в момента. Но работодателите й много държали на лъскавото и на това да се представят за фирма с големи финансови възможности. Не коментирахме повече, понеже се досетих, че очевидно за нея това е болна тема, но после се поразмислих. Защото не само в бизнеса, но и в живота често хората не умеят да си определят правилно приоритетите, да правят разлика между важното и не толкова важното.
Не е ли по-нормално при гореописаната ситуация да си преместиш бизнеса в нормално помещение, на приемлива цена, която може да си позволиш, и да инвестираш в едно прилично, по възможностите, разбира се, заплащане и в хората, които ти осигуряват хляба. А не в един непосилен и безсмислен лукс. Не питам – направо отговарям.