Няма как и друг път да не съм изразявал скетпицизма си към обективността на всякакъв вид класации. Особено пък на тези, които се правят с гласуване по интернет. А от такива изобилства в края и в началото на всяка година – всевъзможни сфери, критерии, условия и каквото се сетите. Всеки решава, че може да класира нещо или някого по някакви показатели, и го прави. И ние натискаме чинно с мишките, за да създадем поредната илюзия, която често няма нищо общо с реалността.
Преди дни мой фейсбук приятел, когото познавам доста слабо, музикант – също не знам колко е добър в професията си – на лични съобщения ми прати някакъв линк и ме помоли да гласувам за него, помоли ме да предам информацията и на други приятели и тях да призова да го направят. Участвал в някаква класация за най-добър музикант на годината, гласуването става в мрежата. Разбира се, че си дадох гласа. Естествено накарах и някои приятели, които имам очи да помоля, да го направят. И се поразмислих над това, което се случва и в което взех участие и аз, а и фейсбук другарите ми. На практика това няма да е състезание за музикантски умения и успехи, това ще е конкурс за приятелите и за това, кой в каква степен може да ги мобилизира. И се попитах – какво удовлетворение може да донесе това на някой човек на изкуството или пък на всеки, който се занимава с нещо смислено. Защо му е необходимо да се доказва по този начин. И дали наистина това показва някаква стойност.
Ето затова не обичам такива състезания. Защото са измислени, нечестни и нереални. Истинското доказване, истинският конкурс е на сцената, на работното ни място, над листа хартия, върху който пишем. Другото е суета. И не смятам, че един човек с дълбочина трябва да зависи от нея.