Преди няколко дни само бял свят – доста шумно между другото – видя един таен запис, направен на партийна сбирка, в който пловдивският кмет надъхва съпартийците си, като им обяснява как ще видят сметката на областния управител от противниковия отбор, като му пускат решения, които той да връща, и така да се компрометира пред обществеността, как се грижат за партийните си другари, уволнени от новото управление, като ги настаняват на работа в общината, в общински и държавни фирми и така нататък.
Викнаха веднага от всички основни политически посоки да му искат оставката, голям скандал било това изказване и прочие силни думи. Хайде холан. Да не са членове и те на партии и ръководства, да не знаят какви неща се говори на такива сбирки. Да не са били и те преди две години в управлението на града, да не знаем как беше подменен персоналът на цялата община и при тях и как уредиха приятели и роднини до девето коляно. Та да им повярваме на смешния плач.
Това са политическите нрави в България и няма защо някой да заема позицията: Ама ние не сме от тях. Шуробаджанащината е модел в България. А партийният партизанлък почти единствен начин да си намериш работа. И това важи абсолютно за всички – без изключение.
Иначе покрай цялата тази история за мен по-важният въпрос е за това наистина ли е нормално някой да пусне записващо устройство и да слухти – на масата в ресторанта, на пейката в градската градинка, в партийния клуб, в банята, в тоалетната, в спалнята – за да разчиства партийни, лични или някакви други сметки.
И тук не става въпрос за партийни или личности симпатии и антипатии, става въпрос за една тенденция не само в политиката, но и в живота – да се играе мръсно.