Случвало ли ви се е напълно непознати хора, в някаква определена ситуация, в която сте се заговорили, да ви разкажат целия си живот? Не?! На мен ми се е случвало. Дори твърде често. Аз , разбира се, с възпитание се правя, че ги слушам, но далеч не ме интересуват проблемите им, живота им, семейството им. Те са непознати и незначителни за мен. Но в същото време разбирам защо го правят.
Много по-лесно е на, някои типове хора, да разкрият душата си пред напълно непознат човек. Той не знае за кого говорят. Няма опасност, че утре ще се видят отново или че това, което са казали ще стигне до ушите на тези, за които е ставало дума. Срам… няма. Той съществува само пред тези, които ни познават. Тези, чието мнение е важно за нас. Нашата среда – приятели, съседи, роднини. Те са хората, от които се крием, да не разберат съкровените ни неща.
Непознатият на улицата може само да ни изслуша, възпитано и безстрастно и да му благодарим, че го е направил.
Съществуват и друг тип хора, които нищо, с никого не споделят. Те пазят всичко за себе си. Стараят се да допуснат в съкровеното си пространство само малцина, които ще са сигурни, че ще го оценят. Които няма да счупят нищо и ще останат там за дълго време.
Кой е по-добрият вариант според вас? А вие имате ли нужда да говорите за тревогите и проблемите си? А дали не е по-добре да посетите психотерапевт?