Имам един приятел в Мрежата. Преди време ми беше направил много приятно впечатление с един пост и така се сприятелихме. Обикновено са му дълги като за постове, къси за разказ, но много метафорични и цветни. И нищо чудно – човекът е от някакво село от Северозападна България. Пък знаем, че най-красивите и смислени метафори се раждат точно при досега със земята и природата.
Около четиридесетгодишен мъж е. В оня край бедността е голяма, безработицата – също. Та по тая причина през няколко месеца е на борсата по труда като безработен. При това положение да ви казвам какви са му политическите убеждения, мисля, е излишно. Май няма начин при подобна бедност и несигурност да си десен. Всъщност защо не, се питам.
Но да пристъпя към повода. Оня ден – както почти всеки ден – сподели свое състояние, отчайващо (за нашите градски и лисичи представи) откровено. С две думи хвали правителството на Орешарски, защото лично е усетил добрината му на гърба си. Увеличили му (не само неговото, разбира се) месечното обезщетение за безработица с 40 лева. И се хвали, че с тия 40 лева примерно си е платил билета до морето – където беше наскоро за няколко дни. Там се запознал с интересни хора, видял нови неща – абе разширил си хоризонтите.
Дали!?
Колко нашироко гледаш на живота и още по-важно колко надалече, ако си мислиш, че едни такива мерки и няколко лева над помощта са добра правителствена политика? Все пак става въпрос за мъж, който е в разцвета на силите си и има почти трийсет години до пенсия. Какво прави след няколко месеца, когато обезщетението свърши? Сигурно е банална тая приказка за това, че на бедните трябва да се дава въдица, а не риба – но е болезнено вярна. Както и фактът, че едни четирийсет лева под формата на подаяние няма как да разширят хоризонтите, напротив, стесняват ги.