заглавие, че се задава такава дата. Но самият факт, че има нужда думата да се чества на специален ден, означава едно-единствено нещо – че не я използваме достатъчно през годината. Винаги съм твърдял и продължавам да го правя, че неблагодарността е едно от най-непростимите човешки проявления и качества.
И го казвам от позицията на човек, който има непреодолим подтик да помага – обикновено без дори да са ме молили. А когато го направят, наистина давам всичко от себе си, доколкото ми позволяват силите и възможностите, разбира се. Дано не прозвучи самохвално! Всеки, който изповядва подобна философия и носи този порив в себе си, знае, че благодарността, която може и според мене задължително трябва да последва, никога не е водещият мотив, да не кажа, че въобще не съществува сред мотивите на някой, решил да даде подкрепа.
Това обаче не прави по-малко разочарованието след това, когато човека, на когото си оказал необходимия съпорт в тежък момент, в момент на нужда, не просто не намира за необходимо да каже едно простичко човешко благодаря, но много често не сеща да звънне поне да те информира как са се развили нещата. Така де, ако е благоприятно, поне да спреш да се притесняваш. Защото помощта вече си е съпричастност и споделяне на проблема.
Та за празника. Хубаво е, че някой се е сетил. Но трябва да честваме не думичката, а хората, които я осмислят, които дават повод за съществуването и изричането й. А иначе актът на благодарността трябва да се случва не веднъж годишно, а всеки ден. И не организирано и шумно обявено в пресата, а тихичко и искрено.