Прочетох оня ден една трогателна статия – поне според представите на повечето коментиращи я – на Юлия Берберян. За тези, на които това име не говори нищо, авторката е една от най-успешните ни треньорки по тенис на корт, която направи и от трите си дъщери имена в световния тенис. Статията обаче съвсем не беше на спортна тематика, а беше за бежанците и за естествения (по моя преценка) страх на голяма част от сънародниците ни от това масирано влизане на бежанци.
В материала си Берберян прави едни исторически паралели с геноцида, на който е бил подложен навремето арменският народ, и човечността, с която българите сме ги приютили и сми ги накарали да се почувстват у дома си. И литературен паралел прави – със стихотворението “Арменци” на Яворов и стига до заключението, че вероятно тези, които роптаят и се страхуват от сирийските бежанци, не са чели това Яворово стихотворение.
И понеже съм против това литературата и в частност поезията да бъде четена избирателно и да се вземат за примери само произведения, които подпират тезата ни, искам да напомня на авторката, че талантливият чирпанлия има и едно друго стихотворение, което се казва „Заточеници”. И че голяма част от българите днес се чувстват точно като лирическите му герои – като заточени в собствената си страна. Без домове, без работа, без възможност за качествено образование и здравеопазване, почти без ресурс за оцеляване. Е, има ли нещо ненормално и осъдително в това тези хора да се притесняват, че някой може да се яви конкуренция на кретащия им бизнес, на работата, която не могат да намерят с години, на помощите от държавата, които и без това получават трудно!?
Ще попитате: къде отиде човещината. Когато ежедневието е оцеляване, тя наистина се превръща в дефицит. Един от многото ни.