Предполагам, всеки от вас в ученическите си години е бил “горд” носител на някой прякор, лепнат му от хлевоуст и саркастичен съученик, което му е докарвало сериозен емоционален дискомфорт. Обикновено креативността и фантазията на подигравчиите не стига много далеч и за основа на прозвището вземат някоя особеност от външния вид на човек, заради която той и без това се чувства неудобно и най-важното – за която няма вина, доколкото е уместно в такива случаи да се използва точно тази дума. Някои хора успяват да надскочат това школско ниво в отношенията си с другите и с годините разбират, че е силно неинтелигентно да се захващаш по какъвто и повод да е и да вадиш като аргумент за виновност или като оценка за личността външния вид на човек. Други – струва ми се, доста голяма част от обществото ни – остават на равнището от ранните си години за цял живот и най-често използваният аргумент в подкрепа на това, че някой не става за нещо, е начинът, по който той изглежда. Колкото и грубо да звучи, смятам, че е тежка простотия. При това доста често използвана като основание срещу така наречените публични хора. Не приемам това да са мотивите ни като общество, че някой не става, не приемам даже да са част от тях. Ако си спомняте, в предишния парламент окарикатуряваха по всевъзможен начин Искра Фидосова, сега се случва нещо подобно с Делян Пеевски. Е, разбира се, че не са положителни герои, никак даже. И аз не ги харесвам. Но не заради това, на което ги оприличават, не ги харесвам заради нещата, които правят и които са правили, заради говоренето им, заради агресията, която излъчват. Това е сериозно основание. Другото е инфантилност. Която някои носят цял живот.