Заглавията на трейлърите обещават космос в главата, но в салона те посрещат студена климатизация, лепкав под и миризма на прегорели пуканки. На екрана – размазана камера, сюжет, който се прави на загадка, без дори да е формулирал въпрос. Визуално – корекции до безкрай, музика за „грандиозно“ усещане. Но киното не е в цветовете и тоновете, а в това да улови човешкото.
В последните години се бърка интелигентността със сложността. Ако не схванеш какво става в първите минути, значи филмът е „умен“. Ако сюжетът е неразбираем и без логика – „дълбок“. Това е психологическа уловка. Кимането пред празна чаша не те прави ценител, а просто човек, който се страхува да не изглежда невеж.
Истинското майсторство не е да скриеш смисъла под десет метафори, които и ти не разбираш. То е да предадеш сложна емоция с прост кадър. Когато филмът се превърне в пъзел без решение, той губи тежестта си и се превръща в математическа задача, която не си струва двете часове живот.
Дори визуалният език пострада. Ясните кадри се замениха с размазан фокус и „артхаус“ сивота, която прикрива липсата на детайл. Камерата забравя да наблюдава и просто те изморява с нищото.
Наскоро гледах такъв „шедьовър“. Постерите – минималистични, заглавието – еднословно, критиците – надпреварват се в хвалби за „многопластовост“. Реално, след час започнах да се чудя дали режисьорът не си е изгубил сценария и не го прикрива с дълги паузи и тъмни кадри. Психологическа дълбочина нямаше. Само надуто его, което продава липсата на идея като „интелектуален минимализъм“.
И това е печелившо. Индустрията е разбрала, че може да продава „претенциозност“ като елитарно изкуство. Така се ражда кръг от недоразумения, в който зрителят се страхува да критикува, за да не изглежда глупав. В крайна сметка, ако ти трябва речник, за да разбереш сцена, проблемът не е в теб, а в разказвача. Истинското кино те оставя с усещането, че си видял нещо важно. Днес по-скоро се чудим колко дълго можем да гледаме празна стена, без да изглеждаме неразбрани.“