Спомняте ли си онези малки квартални дюкянчета, дето миришеха на прясно смляно кафе и изпечени баници? Спомняте ли си как продавачката ви знаеше името, а не просто ви третираше като поредния клиент с карта? Сега всичко е променено. Отиваш в онзи огромен, блеснал от светлини и пластмаса „супермаркет“, а вътре — тишина, само бръмченето на климатици и механичните гласове на касовите апарати. Усмивка? Няма такова нещо. Въпрос „Как сте?“? Не, по-добре не питайте.

И преди имаше вериги, разбира се. Но тогава те бяха по-скоро изключение, а не правило. Днес обаче е точно обратното — кварталните дюкянчета са изключение, а големите вериги — правило. И това не е само в търговията. Същото е и в киното, и в музиката, и дори в спорта. Всичко е стандартизирано, пакетирано и пресметнато. Няма изненади, няма спонтанност, няма душа.

Аз не казвам, че всичко старо е било златно. Имаше си и неуредици, и липси. Но тогава имаше и нещо друго — човешки контакт. Сега този контакт е заменен от автомати, от менюта на екрани, от студени усмивки на служители, които едва си гледат часовника. И най-лошото е, че сякаш сме свикнали с това. Сякаш сме приели, че нормално е да сме анонимни числа в една огромна система.

Не знам дали някога ще се върнем към онова човешко, квартално усещане. Може би е късно. Но все пак си струва да си спомним. Защото спомените — дори и да болят малко — поне са истински.“