С ясното съзнание съм, че в днешните егоцентрични времена, в които почти никой не вижда по-далеч от собствените си мигли и не се интересува от това, как се чувстват околните, заглавието на материала ми има нужда от превод, на мнозина думата звучи като изкарана от речник на някакъв не особено популярен език.
Е, затова ще си направя труда днес да пообясня – и за повода случката, и за това, как ги виждам нещата.
Миналата събота беше една празнична. Обади се приятел от друг град на връщане от някакъв семинар и по мъжки направихме тур по кръчмите, като последно завършихме на новооткрития коледен базар с греяно вино и наденички на скара.
Е, след това съботно изобилие в неделя реших, че е време да балансирам нещата и си стегнах торбичката за фитнес залата. Направих си силовите упражнения и накрая реших да завърша с едно поне трийсетминутно бягане на пътеката – ако издържа, разбира се. Дали от опиянението от съботата, или просто ми беше ден за високи спортни постижения, но бягането ми тръгна – на двайсетата минута, макар и вече мокър и изпотен, бях свеж и пълен със сили да пробягам поне още толкова. Докато една от редовните посетителки на залата реши, че е много уместно да отвори широко прозореца точно зад гърба ми. Погледнах я особено – не ме разбра. Задъхан от бягането, се опитах благо да й обясня, че в една отлично климатизирана зала не се налага вятърът да навява снежинки в гърба на изпотен човек. Викна, както го могат само жените. От опит знам, че в такива случаи е най-добре да си замълчиш – така и направих.
Балансът все пак трябва да бъде намерен по някакъв начин обаче. Е, на тръгване обясних случката на регистраторката на залата, която беше на моето мнение и обеща, че още на следващия ден ще закачи на прозорците табели с указания и правила за отварянето им.
Изводът: Като няма толерантност и емпатия за елементарни неща идват разпоредбите. Нека – щом така ни харесва…